Награда от литературен конкурс
“ ВСЕКИ ИМА СВОИТЕ 77 СТЪПАЛА И ВСЯКО ОТ ТЯХ Е ПЪРВО “
/Р. Стойков “77 стъпала” /
Седемдесет и седем стъпала – седемдесет и седем измерения и живота. Стъпала, извиващи се към съвършенството, до което толкова трудно се стига, и колкото по – нагоре стигаме, толкова по – трудно става… и се питаме “Има ли смисъл?”.
Стоим си на едно стъпало и там дълбаем в едно и също нещо, и точно когато постигнем своята цел и максимално се приближим към съвършенството, се качваме едно стъпало нагоре и пак слизаме на дъното и започваме отначало.
Всяко едно стъпало ни поднася нови проблеми, възможности и удоволствия, но всяка една стъпка нагоре ни струва толкова усилия, а края ни се струва все по-далече и все по-недостижим. Колкото и да се опитваме да извлечем максималното от всяко едно стъпало, винаги има какво още да се вземе, но ние трябва да продължаваме нагоре към края на стълбите, където ни чака нашето съвършенство и всъщност, го постигаме много преди това, вървейки нагоре.
Но нали това е нашата цел, трябва да се придържаме към нея, за да продължим да живеем, докато един ден, вече нямаме сили да направим познатото до болка движение и не останем там завинаги.
ХРИСТИАН ВОЛОДЕВ ЗАРЧЕВ 12а клас
5.12.2005 г.
Виждате ли, в живота няма смисъл. Животът е просто онова нещо, което се случва между раждането и смъртта. Няма смисъл в живота. Аз не вярвам в него. Ние не живеем, а просто съществуваме. Раждаме се в нищото, живеем в нищото и умираме в нищото. … Каквото и да сториш, каквото и да кажеш, все ще бъдеш стъпкан, затова няма смисъл. Раждаме се и какво – глад, мизерия, студ. Вървим или нагоре, или надолу по стълбицата. Казват ни, че вървиш ли нагоре ще успееш. Не им вярвам. Тръгнеш ли натам, те чака глад и студ, и смърт, може би…Защо се стремиш нагоре? Надяваш се, че там те чака нещо по – добро, нещо чисто и свято, без спомени за страх и студ. Вярваш, че там душата ти ще бъде защитена, и че сам ти ще си си собственик. Звучи добре, толкова добре, че да го пожелаеш.
Затова се катериш нагоре, докато другите – “избраните” хващат асансьора. И са там преди теб, на твоето място.
Нагоре е трудно и опасно, но все пак, има надежда. А надолу… там не знам какво е. Чувала съм, че там е разкоша, гуляй без край. Пари, храна, вино. Натам е лесно – пътят сам те води надолу. А нагоре – нагоре всяко стъпало е първо.
Изборът е твой !
ЦВЕТЕЛИНА ЛЮБЕНОВА ПАВЛОВА 12а клас
05.12.2005 г.
“ ВСЕКИ ИМА СВОИТЕ 77 СТЪПАЛА И ВСЯКО ОТ ТЯХ Е ПЪРВО “
/Р. Стойков “77 стъпала” /
Стъпка напред. Много – назад.
Скок нагоре. И болезнено падане.
С всяко следващо – все повече боли.
Сол в незарасналите рани!
Разбити илюзии в недоразбитата гръд.
В душата – пепелявият труп на мъртъв огън.
Мъртъв поглед– в уморените от плач очи.
Празни очи,
от които звездите отдавна са си тръгнали,
Коси – в траур по изгубения вятър.
Стълбата – пред теб.
Напред, нагоре, или направо към теб самият.
Дълга, стръмна и болезнена.
Тук-там – с кръв по стъпалата.
С парчета разбити мечти.
С късчета натрошена на ситно невинност,
с големите сиви късове човечност,
одялана с тежкия каменарски чук
на действителността и осъзнаването.
Вадите от кръвта на полумъртвото тяло
отдавна са намерили пръстта
и от тях е израсло
едно голямо, горчиво страдание.
С плодове от скръб и листа от сълзи.
С корени – дълбоко в човешката душа,
на която просто не са останали вопли.
Няма я. Май умира.
И за кокво – всичкото това, моля?
Всичкото усилие? Всичките рани?
Всичките шамари и препъвания.
И най – вече – защо е всичката тази гадна, солена и бяла болка?
Искаш да вървиш напред? – Не може!
Искаш да скачаш? – Ти си идиот!
Как така ще минаваш на следващото стъпало, когато всички са още в подножието?
Това са глупости!
Не си ли научи урока
от всички предишни стъпки?
Бързо ли забравяш, или си просто наивен?
Ще бъдеш дърпан, дран, разкъсван дори,
но напред да минеш няма!
Ще бъдеш оплюван, осмиван и бит,
но шанс няма да получиш.
Ще те замерят с острите късчета от теб,
които вече са откъснали, и ще е гадно!
Нима не помниш, одърпан житейски опълченецо,
нима изобщо би могъл да забравиш?
Жалка работа.
Драпаш, лазиш, а то, сякаш все по – трудно става.
Всяко стъпало – мъчно, като да е първо.
По всяко оставяш парчета от себе си.
Всяко си взима по малко от теб.
На всяко даваш дан – по шепа сълзи,
по голяма червена кофа любов
и по една от ярките и пламтящи звезди,
които те правят топъл и жив.
От всяко стъпало все повече боли.
А и колкото по – високо си стигнал,
толкова по – страшно ще е, когато падаш.
Когато ноктестата маса под теб
най – накрая те докопа и те блъсне през ръба – бясно надолу, към онова аз,
което другите искат от теб да бъдеш.
Към онова черно, лесно и страшно бездушие,
което толкова прилича на смърт.
Лоша работа.
Ама ти лази!
Драпай, стреми се и призови,щом трябва,
на помощ всичката лудост, която имаш,
за да забравиш болката и ужаса.
Бори се!
Цели се в главите им, стрелецо,
сърца отдавна нямат.
Удряй, ритай и лази напред,
помни и се надявай.
Когато стигнеш най – високото стъпало,
още ще са ти останали крила да летиш.
Сол в незарасналите рани и сълзи в праха.
Окови разбити и недоразбити мечти.
Светлина в слепите очи и искри в пепелта.
Любов напук.
Обич въпреки.
Надежда.
Седемдесет и седем стъпала
и всяко от тях – първо!
АНТОНИЯ РУМЕНОВА ДОНЧЕВА 12а клас
05.12.2005 г.
Подобни публикации
