Тревога изпълваше цялото същество на младата учителка. Смесените чувства, съчетание от тревога, очакване и надежда, не позволиха на Радост Иванова да заспи преди първия учебен час по история.
Тя обичаше България. Опитваше се всячески да подобрява знанията си за Родината, света и живота, развивайки същевременно с това своя интелект и воля.
Очакваше с нетърпение този ден, в който трябваше да влезе в четвърти клас и да започне да преподава история на България.
С бодра крачка премина през дългия коридор на третия етаж, където се намираше кабинета по история. Отвори плахо вратата и влезе. Усети детските погледи върху себе си и учудващо, това я успокои. Застана пред черната дъска. Представи се на учениците, които продължаваха да я гледат любопитно:
– Здравейте! Аз се казвам Радост Иванова и заедно ще изучаваме историята на нашата Родина. Децата впериха поглед към таблото, което висеше на стената.
Младата учителка все дългата показалка от бюрото и стигна до него.
Радостно вълнение я обзе, но тя овладя гласа си и попита:
– За кого от всички велики българи, които са показани, искате да ви разкажа?
Учениците започнаха да вдигат ръка един през друг.
Госпожа Иванова усети топлина, която се разля по тялото и, топлейки душата…
Тя вече беше убедена, че бе избрала учителската професия не случайно – ето, заради тези жадни за знания детски очи, изпълнени с искрена любов към Родината.
Разказа на четвъртокласниците за великите имена на борците за свобода на България.
Така започна часът по история…вчера, днес и утре. Час по България, нашата Родина! Час по достойнство, слава, величие, сила, воля, вяра, себеотрицание! Час за гордост, че сме българи!
Удари училищният звънец, но никой не помръдна от чиновете.
Едно момченце от последния чин вдигна ръка и каза:
– Госпожице, аз се казвам Аспарух. Искам да пусна от телефона ми мелодията, която сутрин ме събужда. Може ли?
Останалите се засмяха. Но Аспарух така настойчиво гледаше своята учителка, че тя поклати положително глава.
Чуха се първите думи от българския химн. Мигом децата се умълчаха. Аспарух стана и сложи ръка на сърцето си. Същото направиха и останалите.
Звуците на мила Родино изпълниха кабинета по история.
Младата учителка погледна учениците си с насълзени очи. А от таблото на стената ги наблюдаваше Българската история. Но те вече бяха спокойни и уверени в бъдещето! Защото детските очи горяха от любов:
„И ти си в мене – ти, Родино моя!”
В час по история…В час по България.
Николая Янева 11а