Награда от литературен конкурс
АКО ИСКАШ ДА ДОСТИГНЕШ ЗВЕЗДИТЕ, ТРЯБВА ДА ПРОТЕГНЕШ РЪЦЕ!
Протягам ръце, но не докосвам звездите. Да! Но аз не се отчайвам. Няма и да се откажа… Понякога чудесата се бавят – може би, за да проверят търпението ми! И аз ще ги чакам, защото ги познавам. Защо ми е тогава да докосвам звездите, след като всяка вечер си говоря с тях? Дори когато тъмните, студени облаци са ги покрили, аз отново ги виждам, танцувам с тях, те ми разказват за себе си и за своята неестествена светлина. Хубаво ми е стях. Те са като хората – могат да бъдат силни, могат да говорят, да се радват, да слушат, да наблюдават, а и да чувстват, да бъдат съпричастни. Затова има безкрайно тежки, тъмни нощи – звездите също тъжат, и тях ги боли …
Те са нещо прекрасно!…
Единствено мечтателите и онези, които вярват в чудеса, могат да уловят звездите – да ги разбират и да бъдат като тях.
Бих искала да съм съвсем малко дете, да съм по детски наивна, за да вярвам по-лесно в чудеса.
Да бъда просто аз – малкото момиченце, копнеещо да бъде някак си … различно. Искам то винаги да живее в мен, но ако все пак някога си отиде, очите ми ще се напълнят с тъга, въздухът ще бъде безкрайно тежък и подтискащ, и звездите ще изчезнат – тази, която изгря най – рано сутринта и онази, която преди миг падна от небосвода. Момиченцето и звездите взаимно се привличат – в тях има нещо общо, необяснимо – те са мечтатели. А всеки мечтател е странен / в онова, за което копнее /.
Понякога е толкова трудно да мечтаеш – когато реалността те ограбва; да бъдеш силен, когато не си; да се усмихваш, когато си тъжен, да бършеш сълзите, когато парят; да обичаш , когото не трябва и за всичко това трябва да си подготвен…Товарът е толкова тежък…
Необятността на небето е безкрайно голяма, отново привлича вниманието ми и аз потъвам в синята орбита на моята светла надежда. С мен потъват наивността и всички звезди, спомените, всички разкази, трепети и очаквания. Звездите ме научиха да бъда студена – като каменния непотрепващ блясък на парче стъкло. Мога да бъда свободна, да съм щастлива и различна.
Отново протягам ръце. Вече съм друга, мечтите също. Аз съм там, където никой не се е докосвал. Това също е мечта… Не мога да летя, нито да преоткривам сърца – аз създавам светове! Светове, в които пребъдвам, в които плувам, за да достигна най-съкровената точка – новото и все още непознато съкровище – великолепния блясък на истинското щастие. Аз създавам светове, които не могат да се видят от онези, които нямат и късче топлина.
Моите светове са всичко за мен. Те са моите звезди, пропълзяващата сянка, свободата, наивността, усмивката, дори тъгата. Съвкупността от перлите на моя свят изпълват душата ми и всичко това едва ли не се надига и аз искам да крещя, да викам и да пея…! Да бъда още по-силна!
В очите ми кулминационна точка няма, защото кулминацията е част от мен, както и парадокса, илюзията и самата ирония. Аз ги познавам и разкривам същността им още повече. Усещате ли колко обикновена и същевременно различна мога да бъда?! Защото съм мечтател…
… Протегнах ръце, но не докоснах звездите. Затворих очи и започнах да мисля… Мислите се родиха в мечти, мечтите в действие, а то от своя страна – в истинска реалност. Аз не сънувах. Аз бях там – сред милиони блещукащи светила, сгушили ме в топлата си прегръдка.
Бях щастлива, защото успях да бъда близо до звездите, а всеки успех носи наслада…
ХРИСТИНА МИТЕВА – 11а клас
16.02.2006 г.
БОЖЕСТВЕНА ДАРБА
Сиви бетони, изпънати жици, ръждясала стомана, свят на бездушно пространство – би казал зрящият със сляпа душа – този, който не вижда трептящата светлина по съседната сграда и студената сянка, разстелена тежко до нея; този, който не вижда стремежа на жиците да се слеят в една някъде там в хоризонта; този, който мрази стоманата, защото е хладна.
Аз усещам пространството живо, красиво. Дори кофата на отсрещния тротоар ми изглежда изящна с нейния металически блясък и тук там разбитите керемиди придават на онзи стар покрив особена прелест.
Обичам да пипам асфалта, когато е топъл, обичам да обгръщам стълб с ръце или да стъпвам на плочка, която се клати. Стремя се в обикновените неща да търся необикновеното, което ме вълнува отвътре. Може да ви се струва безсмислено, но къде според вас е смисълът… в нещо далечно, възвишено, недостижимо?
Творецът не мисли така. Той сам създава смисъла на нещата и сам се наслаждава на своите открития, защото често пъти другите не го разбират. Творецът има божествената дарба да усеща живота, а не само да минава през него.
“За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори, ти всяка вещ и образ покрай тебе открий отново и пресътвори!”
ИНА ЧОКОВА – 12б клас
16.02.2006 г.
ДА ИЗУЧАВАМ ЧЕРТИТЕ ТИ
…. Не ми е лесно,
щом сложиш тази маска…
Изваяни криви
рисуваш пред мен…
Пулсират принудени думи –
вени на изкуствено присадени чувства.
Дали в теб
или в тази цветна топка,
която тъй безгрижно двама
си подхвърляме…
пулсират!
Километри са живите корени,
на възспрени, притиснати,
неизречени мисли.
Разделени от стъклото, през което
се гледаме…
Счупи го, говори ми!!!
ХРИСТИНА ЧАНЕВА – 12б клас
16.02.2006 г.
Подобни публикации
