“ МЯСТОТО НА ПРИЯТЕЛИТЕ В МОЯ ЖИВОТ”
Вървя по пуст селски път. Привечер. Небето е сиво – мътно, наситено и заплашително. Въздухът е добил характерната прозрачност, едновременно приближаваща и отдалечаваща синьо-зелените хълмове пред мен, изостряща очертанията им непривично.
Усещам напрежението и кондензираното очакване навсякъде около мен. Сякаш небето е буен любовник, устремил се нетърпеливо към земята и спрян от невидима прозрачна стена насред полета си и тръпнещ сега – гневен и горещ.
Пътят е тих, празен, дълъг и прашен. Има покой. Един миг безвремие. Руква.
Бесен, неконтролируем и невъздържан порой. Прекрасна, дива лятна буря. Всеки път – като за последно. Така е най – сладко.
Дъждът се стича навсякъде и земята жадно го поема. Топъл и успокояващ дъжд. Цялата съм мокра. Чувствам се невероятна. Успокоена, умирена и смълчана.
Съвсем мокра съм. Оглеждам се с нежелание – може би трябва да се скрия някъде. Съвсем скоро хубавото чувство ще изчезне и аз ще остана – мокра и трепереща.
Оглеждам се за огън, който да ме обгърне – да прогони студа и да остави топлината и добротата да се настанят в мен и да ме накарат да се чувствам червена, топла и светеща…
Някъде покрай пътя, смело устояващо на калните потоци, покрили сухата допреди толкова малко земя, се гуши малко тъмнозелено покривче. Къщичка – с жълти стени, носещи цвета на пръстта, житото и слънцето по залез през август. С малки оранжеви очи. С намигащи ми дървени клепачи.
Забързвам натам. Къщурката се оказва може би малко по – далеч, отколкото ми се беше сторило, но все пак си е там. Почуквам на вратата. За момент ми се струва, че никой няма да ми отвори и внезапно започвам да си припомням колко хапещ може да бъде дъжда и колко студена – залепналата за теб мокра дреха.
Усмихнато лице, обрамчено от огряните от светлината отзад непокорни къси къдрици, ме приветства и оставя дъжда и сумрака зад мен. Затваря вратата пред студа, тъмнината и ревящата гневна вода, и ме приласкава. Пред камината спи котка, стенен часовник тиктака, а аз се чувствам като попаднала в детска приказка. Прекрасно е. Жълто – оранжево, уютно и всичко, което тази вечер съм искала.
Дъждът си отива засрамено от дрежите ми, завистливо гледа как топлината се приближава и ме прегръща. Завръщам се в дом, който никога не съм знаела, че имам.топла вечер, камина и димяща чаша с чай. Препечени филийки с масло и млечнобяло сирене. Оставам без думи от хубаво.
А пороят навън продължава да трещи, да беснее и гневно да удря по стените на прелестната къщурка, където просто не му е мястото. Нека беснее. Проблемът си е негов.
Аз ще заспя, тихо сгушена в голямо одеало до огъня, а когато утрото посребри свежо мокрия свят, аз ще продължа пътя си, наситена с хубаво чувство и с дом, в който в още много студени и дъждовни привечери ще се връщам.
АНТОНИЯ РУМЕНОВА ДОНЧЕВА
12а клас 10.11.2005 г.