Родителска среща за новоприетите ученици
„Тя беше музикантка. Всички мелодии бяха създадени за нея…
Той беше художник. Щом пръстите му хванеха четката и боите той рисуваше красотата на всичко и всеки…“ , „ТЕ“, Весела Димитрова
Че любовта е в нас, в това ни накара да повярваме Весела Димитрова от VI клас на НУПИД „Ак. Дечко Узунов“, която спечели поощрителна награда за проза в XXI Национален конкурс „Любовта в нас“, 2018.
В своята творба „ТЕ“ Весела ни повежда из лабиринтите на влюбената човешка душа. Дава ни шанса отново да вкусим вълнението на първата любов и да си спомним, че най-важното е да открием себе си в дугия.
Божидара Зарова – преподавател по български език и литература
„Те
Тя беше момиче с рядко заболяване, заради което не чувстваше нищо.
Той беше момче, който е сляпо от деня на раждането си.
Тя беше музикантка. Всички мелодии бяха създадени за нея.
Усещаше по-добре от всеки, въпреки че не можеше …
Той беше художник.
Щом пръстите му хванаха четките и боите, той рисуваше така, сякаш вижда.
Рисуваше красотата на всичко и всеки, въпреки че беше сляп.
Тя имаше пепеляво руса коса и топли зелени очи, в които ако се вгледаш внимателно ще видиш гора. Тъмна, непроходима и загадъчна гора, в която се губиш.
Той имаше гарвановочерна коса и очи, сякаш направени от диаманти.
Диаманти, които блесваха всеки път, когато се усмихнеха.
Те се запознаха на първия учебен ден.
Първият му ден в ново училище.
Беше ужасен.
Можеш да почувстваш всички погледи, забиващи се като игли в тялото му. Чуваше всички коментари, които като остриета се врязваха отново и отново в сърцето му …
Тя го видя.
Видя го как се опитва да намери стаята за първия час.
Видя как всеки, до когото се приближи, за да помоли за помощ, се отдръпваше.
Отдръпваха се, защото им беше забавно да гледат как момчето с гарвановата коса се лута.
Тя също гледаше.
Гледаше, без да направи нищо.
Без да направи нищо, защото я беше страх.
Беше я страх да излезе пред всички. Да излезе от тази безопасна бариера, която беше създала около себе си.
Накрая не издържа.
Не издържа, когато едно от момчетата спъна гарванокосия и той падна, изтървайки учебниците си. Учебниците, в които се беше вкопчил сякаш бяха животът му.
Тя отиде и му помогна да ги събере.
Помогна му да се изправи и го заведе за първия час, който беше същия като нейния.
Седяха заедно в тишина. Мъртвешка тишина, която ги убиваше бавно. Убиваше ги бавно, защото искаха да разберат поне името на другия.
Той разчупи тишината.
Тишината, която беше надвиснала над тях и заплашваше да ги смачка.
Разчупи я като попита за името й.
Тя не разбра какво я пита.
Не разбра, тъй като беше заета да слуша гласа му.
Гласът му, който звучеше по-красиво и от ангелска песен.
Той повтори въпроса си и този път тя го разбра. Разбра го и отговори.
Той се усмихна.
Усмихна се, защото разбра, че тя все още е там и не си е тръгнала.
Не си е тръгнала, както всички останали.
Всички останали, на които се бе доверил.
И тогава те говореха.
Говореха за най-щастливите си моменти.
Той й разказа как като малък баща му му подарил куп касети. Касети, на които бе записал гласа си. Гласът си, четящ приказки. Приказки, които той сам не би могъл да прочете сега.
Тя му разказа за онази Коледа. Коледата, в която получи най-ценното си притежание. Най-ценното си притежани – своята стара дървена китара…
В края на деня те се разделиха пред вратата на дома му.
Пред вратата на дома му, тъй като тя го изпрати дотам.
Изпрати го, за да е сигурна.
Сигурна, че той е добре.
И ето ги сега. След месеци.
Месеци, в които те се опознаха напълно без тайни.
И ето ги сега в апартамента му.
Апартамента му, чиито стени бяха изрисувани с най-красивите цветове.
Стени, които бяха станали свидетели на всички сълзи. Сълзи, които тя изливаше на рамото му.
На рамото му, мокрейки ризата му.
Мокрейки ризата му, докато той гали косата й.
Косата й, която беше по-мека от коприна.
Милвайки косата й, притискайки я по-силно към себе си.
По-силно към себе си, знаейки, че това я успокоява. След това, бършейки сълзите… Сълзите, които струеха като водопад от горските й очи.
Струеха, заради някого, който я беше обидил с нещо.
Това не му харесваше. Не му харесваше хората да я нараняват. Да я нараняват, само защото е различна.
Мразеше го. Мразеше го, защото и той беше различен.
Мразеше го, защото без да се осъзнае той я заобича.
Заобича я силно.
Толкова силно, колкото сърцето му позволяваше.
И ето ги сега.
Седнали на земята.
Седнали на земята, докато тя свири на старата си дървена китара.
Старата дървена китара, чийто звук беше по-красив от всяка нова китара.
Седнали на земята, докато той изпълва бялото платно с цветове.
С цветове, които напомняха очите й.
Напомняха на онази тъмна и мистериозна гора, през която само той успяваше да види пътека.
Пътека, водеща към тучна ливада.
Ливада с безброй цветя.
Цветя, греещи по-ярко от слънцето.
Обаче и двамата бяха глупави. Бяха глупави, защото не знаеха…
Не знаеха как да покажат на другия, че го обичат.
Че го обичат до там, че биха скочили в огъня за другия.
Бяха глупави… Глупави, защото не разбираха.
Не разбираха колко всъщност се нуждаят един от друг.
Нуждаят се един от друг, както луната от слънцето.
Тогава тя остави китарата си.
Остави я до стената.
До стената, на която се бе облегнала…
На стената, която беше станала свидетел. Свидетел на всичките и сълзи.
Тогава тя стана и отиде до него.
Отиде до него и го целуна.
Целуна го сякаш нямаше утре.
Сякаш нямаше утре, защото нямаше…
За нея нямаше да има утро без него.
Нямаше да има така, както луната не може да я има без слънцето.
И така момичето, което усещаше по-добре от всеки дори да не можеше
и момчето, което рисуваше красотата на всичко и всики дори да беше сляпо се сляха…
И тогава той я нарисува…
Изрисува всяко кътче от тялото и с целувки.
С целувки по-горещи и от лъчите на слънцето.
А тя го усети.
Усети го със сърцето си.
Сърцето, което биеше само за него.
Тогава те се сляха пред онези стени.
Пред онези стени, които бяха станали свидетели на всичко.
Бяха станали свидетели на всяка нейна сълза.
Бяха станали свидетели на нейната първа любов.“
Весела Димитрова, 6 клас, 2018 год.
