Николая Димитрова Янева от 9А клас спечели от провелия се за първи път литературен конкурс на тема “Розата-красивият символ на България“под патронажа на Народно Читалище “Възродена искра-2000“:
-Първо място-в жанра проза (класираните творби са: есето “Национален символ“ и разказът “Аромат“)
-Трето място-в жанра поезия (класираното стихотворение “Роза“)
***
Ч Е С Т И Т О !
Национален символ
(есе)
Всяко нещо, създадено от природата, диша, чувства, омайва и символизира нещо красиво, нещо, което обединява нас – хората и ни кара да бъдем по-добри.
Цветята са част от тази хармония. Те ни носят радостта от настъпващата пролет и ни карат да се наслаждаваме на вълшебния аромат.
Сред тяхната йерархия, на върха се издига най-красивото цвете – розата.
Хората смятат, че царицата на цветята е символ на любовта и болката…че всичко,което може да почувстваме, се събира в нейните цветове.
Те са палитра от нежност, хармония, очакване, мечти…
Бялата царица, символизира чистота, прераждане, мъдрост.
Маслодайната- изобилието и ароматният дъжд.
А жълтата..събирайки в цветовете си слънчевите лъчи, внася топлина в душите на хората.
И тази топлина, сгрява сърцата ни, където и да сме по света. А в красивата ми родина има едно прекрасно кътче – моят роден град – Казанлък, намиращ се в Долината на Розата.
Тази долина, в която са живяли тракийските царе и са оставили своята култура, днес е
обединяващ, национален символ. А нейните наследници, ние- гражданите на град Казанлък, сме горди потомци на славната история и вечните традиции. Затова,за нас е чест да бъдем домакини на Празника на Розата, който добива все по-голяма известност по света.
Аромат
(разказ)
Иван седеше на пейката, която се намираше в парка ‘’Марсово поле’’ и гледаше Айфеловата кула. Идваше тук след работа и размишляваше. От известно време нещо глождеше душата му и не му даваше мира. Тук оставаше сам със себе си – далеч от шумотевицата на голямата компания, в която работеше.
Когато тръгна за Париж, беше току-що завършил младеж, с много и големи мечти. Искаше да покори Франция, света, та дори и Космоса. Остави родителите, приятелите, Родината и пристигна в големия град.
Той го погълна с различието си, а компанията – с работата си. Така минаха няколко години, неусетно, забързано и задъхан от ежедневието, Иван губеше себе си все повече…
Един ден, търсейки нещо забравено в сака, с който пътува, бръкна в десния му джоб и намери тензухената кърпичка, която баба Васа му даде на тръгване. Развълнува се. Спомените започнаха да минават пред очите му и те се напълниха със сълзи. Сълзите са думите, които сърцето не може или не смее да изрече.
Иван бавно разгъна кърпичката и пред очите му изплува образът на любимата му баба. Тя го молеше да не тръгва, да остане у дома, но той и се усмихна, прегърна я и каза: ‘’Стига,бабче, Париж чака. Какво да правя тук!?’’
Мина малко време и му съобщиха, че баба му се споминала, с неговото име на уста.
Не можа да отиде на погребението. Тук, в забързания ход на времето, човешкият фактор не е от значение…
Така и нямаше време да потъгува, да си спомни.. нали работеше от ранни зори до късен мрак, за да се докаже.. на чужденците.
Сега ръцете му трепереха и той усети аромат. Сърцето му започна да бие силно и буца задави гърлото му. Не се забравя този аромат и спомените нарисуваха розовия храст на двора, там, до асмата..
Разтреперан, допря розовите листенца до устните си, целуна ги и въздъхна.
От тогава всеки ден носеше розата във вътрешния джоб на сакото, до сърцето.
Разказа на всичките си колеги за родното си място, като описваше красотата на Розовата Долина. Разказа им за празниците, които променят вкуса на казанлъчани към добро и красиво, за гордата Долина на Тракийските Царе, за Празника на Розата.
Оттогава Иван сякаш заболя. Болеше го душата, боляха го очите, очакващи да видят онзи розов храст на двора.. Боляха го спомените.
Започна да идва всеки ден тук, до Айфеловата кула, да чува звуците на Сена, но ръката му все бъркаше в джоба на носталгията.
Дълго мисли. Сложи от ляво, до сърцето, розата, а от дясното – успеха в чуждата държава.
И реши!
След няколко дена вече беше у дома. Погледна Балкана, Розовата Долина и извика с пълно гърло: ‘’Обичам те, моя ароматна Родино!’’
А розата сякаш разцъфтя за миг и казваше: ‘’Царицата събира царството си!’’
Иван доближи ръката до сърцето си.. приседна на камъка, който тежеше на мястото си.
Беше на един аромат от истината.
РОЗАТА
Розата е вечната любов и красота.
Със сърце чувствително и нежно.
Най-прекрасна от цветята по света
цъфнала във тонове небрежни.
Розата описва и душите –
шарени,а някои – бодящи.
Но пък вие,мили,няма да сгрешите,
ако видите я млада и растяща.
Розата е искреност и смелост,
елегантност и ухание магично.
Ту изящна,финна женска зрелост,
ту пък вик на сила и епичност.
Розата е символ национален,
традиционен и познат на вековете.
Символ вечен,неувяхващ,епохален,
издържал на бурите и ветровете.
Тук във Розовата долина и моя град,
Розата се ражда,хубавее.
И омайва ни със своя глас познат,
без да спира никога да пее.
НИКОЛАЯ ДИМИТРОВА ЯНЕВА