Награда от литературен конкурс
ОХРИДСКА ПРИКАЗКА
Учебно-творческа практика в Охрид?
– Защо не! – каза нашият директор Стефан Монев.
Предизвикателство, няма спор! И тръпка от неизвестното!
Организацията е трудна – 45 души от 8, 9,10 и 11 клас,трима преподаватели.
От всички краища на страната звънят разтревожени родители:
– Ами ако избухне война в Косово? Ами ако…
За Охрид, за Македония чуваме всевъзможни тревожни неща… Но ние сме
спокойни. В основата на групата е любимият ни 9”в” клас, любимци на учениците са и преподавателите по живопис Звезделина Стоянова и Антон Антонов. Доверието е взаимно, разчитаме един на друг.
Разбира се, възникват много проблеми, но за нашата екскурзоводка Маринела Конова от фирма “Географски свят” – Пловдив, няма невъзможни неща. Да работи човек с нея е истинско удоволствие. Завършила е “българска филология” и “журналистика”, поетеса, с две стихосбирки, има стихове, публикувани в САЩ. Маринела е истинска фурия, влюбена в работата си. Когато става дума за Охрид, ни рецитира своето любимо стихотворение и сълзите й рукват. Миналото величие на страната ни оживява; нещо те стиска за гърлото:
ОХРИД
В древни фрески от старите храмове
още виталност и тайнство са скрити.
Светят големите крепостни камъни
като очите на слепи войници.
Пъстри мозайки, потънали в пясъка,
пазят във скута си нечия истина.
Вместо часовник, отмерващ вятъра
старият чинар пак се разлиства.
Сенки от двама светци са надвиснали
в двата кипариса, вечно зелени.
Живи сме. Имаме своята писменост.
Себе си имаме – непроменени.
Залезът – риба седефено-огнена
бавно се гмурка в рибарските мрежи.
Пълни са лодките с улов от спомени,
значи са пълни и със надежда.
Хвърлям монета и чакам чудото.
Казват, водата пречиства грешните.
Райска илюзия или лудост,
или ранима човечност…
Благодарение на Маринела, всички трудности са преодолени и ето ни пред хотел “Казанлък”. Денят е 15 юни 1998 г., 20 часа.
Най-после пристига белият “Неоплан” и започва едно вълнуващо пътуване. Градусът на настроението е висок, нощта минава неусетно. Рано сутринта, без проблеми, преминаваме границата.
Република Македония е разположена върху площ от 25 713 квадратни километра. Населението й е 1 800 000 души, от които 500 000 живеят в столицата Скопие. Други по-големи градове са Битоля, Прилеп, Охрид, Велес, Струга.
Отминават завой след завой. Китни къщи по на няколко етажа са накацали по склоновете . Гледаме картата – за да стигнем до Охрид, трябва да пресечем цяла Македония. Две трети от територията й е заета от средно високи планини; 14 -те по-високи планински масива са разделени от обширни котловини…
Сгушен в полите на Шар планина – в северната част на Македония, Скопие е измежду най-старите градове на Балканския полуостров. Разположен по двата бряга на красивата река Вардар, през 11 в.пр.н.е., Скупи е бил главен град на областта Дардания, населена от илирийското племе дардани. През 518 година, след катастрофално земетресение, градът е разрушен, а по-късно възроден от император Юстиниян и преживява години на бурен разцвет.
В края на 6 век, по тези земи се заселват славяни и дават днешното име на града – Скопие. За мястото му в българската епоха, която продължава от 9 до 13 век, има откъслечни сведения. През 16 и 17 век, заедно със София, са най-големите търговски градове в сърцето на Балканския полуостров, поради това, че през тях минава търговския път от Адриатика към устието на р. Дунав.
В по-новата история, Скопие се развива къто административен център на СРЮгославия, а понастоящем – като столица на Република Македония.
Градът ни посреща с многобройните си архитектурни паметници – какво ли няма тук – и средновековни сгради, и крепости, джамии, бани, мостове, акропол, кале – богата история, творена от римски, византийски, български, турски, сръбски владетели. Впечатлява с размерите си новата църква “Св. София”. Спираме пред старата гара, запечатала мига на последното земетресение от 1963 – разрушило голяма част от града. Запазена е оцелялата част на гарата, с часовника, спрял в часа на земетресението.
Разхождаме се по красивите мостове на река Вардар. Маринела не спира да говори. Иска й се да ни покаже колкото се може повече неща. Но ние сме уморени, горешината се засилва и всички искаме по-бързо да стигнем до Охридското езеро.
Всъщност, Скопие е малък град. Характерната столична динамика липсва. Всичко е много спокойно. Тук живеят около 500 000 жители – албанци, турци, българи, евреи, сърби. Преобладава хиристиянското население. Красиви големи джамии извисяват минаретата си високо нагоре, но някак си сред всички сгради внушително стои църквата “Св. София”.
Заглеждаме се в хората. Нищо различно, освен че ние малко по-модерно сме облечени. Но сякаш всички македонци са решили да мият и чистят своя град. Всеки търка и бърше – витрините на магазините светят, плочките по тротоарите са току-що измити. Скоро ще свикнем с това, но тогава този култ към чистотата ни впечатли сякаш по-силно от забелижителностите на града.
Отново сме на път. Това, че не сме в България личи и по пътищата. По магистралата преминаваме през няколоко “патарини” /от пат=път/, плащаме пътна такса. Вежливостта и реда сигурно ще е следващото нещо, което ще ни шокира, но сега не мислим за това. Остават много километри до Охрид, преминаваме през цялата страна. Но никъде не виждаме дори драскотина по асфалта. Сякаш невидими работници асфалтираха пред нас шосето, маркираха, поставяха пътни знаци – струваше ми се, че бялата боя още не е изсъхнала. Спирам да се чудя – дупките останаха в България.
Пътуването става все по-трудно – безкрайни планини, безкрайни завои. Така и не разбрахме защо нашият шофьор Николай кара толкова бавно – 30-40 км. в час., при температура на въздуха 35-40 градуса!? Дали имаше някаква повреда в автобуса или Николай се страхуваше от пътната полиция и затова стриктно спазваше всички ограничения?! Бавно, но много сигурно! Още се чудя как издържахме тези 19-20 часа пълзене по пътищата на Македония. Днес обаче никой не говори за тежкото пътуване. Но аз определено вече съм любителка на високите скорости, въпреки, че не обичам колите.
Стана вече въпрос, че Македония е полупланинска страна. Растителността е бедна, на места дори оскъдна. Преминаваме през малки и по-големи села, градчета, разхвърляни по на няколко хълма. Навсякъде къщите са нови, просторни, многоетажни и сякаш току що – построени. Китни дворчета с много храсти и цветя красят всеки дом. Няма нито една стара сграда, порутена или изоставена постройка. Всяко късче земя е обработено и подредено. Всяка малка полянка между две дървета дори, и на най-непристъпните места, е окосена, а тревата грижливо оформена в спретната купчина. Изумително…
Шофьорите от колите, с които се разминаваме, вдигат ръка за поздрав и лицата им грейват в усмивки. Имах чувството, че Николай познава всички тези хора.
– Ето го езерото! – разкрещява се чаровникът Женя от Молдова.
Всички скачат и вперват очи напред. Мрачното настроение се изпарява и така ще бъде през всичките следващи дни.
От тук нататък – броим километрите. Подминаваме Охрид, още 5 километра
и най-после слизаме. Замаяни заставаме пред хотел “Силекс”, на брега на най-красивото езеро на света. Гледката е неописуема, а тишината, напоена с някакво странно спокойствие.
“Силекс” – 5 звезди, категория А – един от най-хубавите хотели по крайбрежието и единственият с басеин. Чистота, лукс, и изключително вежлив персонал. Силекс е вид мрамор, който ни заобикаля навсякъде, в най-различни цветове – вишнево, розово, сиво, черно, жълто, оранжево… – всяка отделна плочка е като картина. Пъстра мозайка от мраморни късчета покрива и дъното на езерото, което е само на няколко метра. Водата е топла и кристално чиста. Слънчевите лъчи сякаш си играят с разноцветните камъчета, а белите облаци тихо се оглеждат във водата – като в огледало.
Невероятни цветове, невиждана красота!
Потапяш ръцете си и шепите ти се пълнят с малки и големи риби. На брега спокойно кацат най-различни птици. Започва да те изпълва нещо много, много различно – едно силно усещане за хармония. За да потвърди това, сякаш от нищото, изведнъж се появява бял лебед – грациозен, горд от впечатлението, което прави и търсещ храна от човешките ръце.
Охридското езеро има форма на огромна елипса, с дължина 30 км. и ширина 15 км. На отсрещният бряг се виждат високи планини – там е Албания. Езерото е дълбоко 285 м. При тихо и ясно време, прозрачността на водата достига до 16 м. Подхранва се от множество извори, разположени на дъното и в покрайнините. Най-големите са изворът при манастира “Св. Наум” и “Билянините извори”. Водата има постоянна температура през цялата година – 9-10 градуса. Дори и в най-студените зими – езерото никога не замръзва. Много риба има в него – най-вече пъстърва. Само тук живее и рибата “плашица”, от люспите и костите на която се получава прочутия „охридски бисер“ – голямата атракция на местния сувенирен пазар. Как се прави охридския бисер? – това е тайна, която ревниво се пази.
Много може да се говори за историята на Охрид – разположен на северния край на езерото. Възникнал още през 6 в. пр. н. е., в края на 6 в. Охрид и областта са плътно заселени от славянското племе берзити, което при царуването на хан Пресиян /средата на 9 в./ е присъединено към българската държава. По времето на княз Борис І и цар Симеон, градът е център на просветния и духовния живот. Тук се създава прочутата Охридска книжовна школа. Учениците на Кирил и Методий Климент и Наум развиват невероятна по мащабите си дейност. Бурно се развива града и по времето на цар Самуил и цар Калоян. При цар Самуил Охрид е бил столица на българското царство. В края на 13 век градът е завладян от сърбите, а малко след това – от турците. По решение на Цариградската конференция и на Сан Стефанския мирен договор, Охрид е включен в пределите на Княжество България. Съгласно рещенията на Берлинския конгрес обаче, той остава под турска власт.
Вървим по тесни, калдаръмени улички. Градът не е голям – 45 000 жители. Църквите в този малък град са 365, разбира се, от някои са запазени само останки. Имаме чувството, че сме в стария Плодив или Търново, Копривщица, Балчик.. Толкова нашенски са тези красиви къщи с мушката по прозорците. Тук всеки камък е светиня. В центъра на Охрид се издига красив паметник на Кирил и Методий. А над града, като стражи, бдят кулите на величествената Самуилова крепост. Всичко ни е познато и толкова близко!
Хората са усмихнати и много дружелюбни: “- Не гледайте тези цени, те са за чужденци!” Поглеждаме учудено възрастния човек зад сергията, а той продължава : “- Българи сте, нали? Вие сте наши братя, вие сте бедни”. И човекът започва да сваля с по 30-50 денара цените на стоките си. /1DM = 30 денара/. Да, скъпо е за нас – 7, 10, 15 поти по-скъпо е всичко тук. Но е истинско удоволствие да влизаш в чистите и подредени магазини. Веднага те посрещат с усмивка и “Добро”. А ако купиш няколко стоки – задължително те черпят с бонбони и те обсипват с благопожелания. Често ни казваха, че сме бедни, но с толкова сърдечност, с такава топлота и съчувствие, че не ни беше неприятно.
Въобще не се чувствахме чужденци. Тук всички надписи са на кирилица, никъде няма надписи на латиница. Е, разбира се, рекламата на Соса Соla прави изключение. Прекалено близки за нас са думички като продавница, кондуржийница, менувачница, мешана стока, дека, овде…От старобългаския език са запазени местоименията овъ, ове; йотата и др. Особено възхитени бяха учениците от правописа – няма двойно н, двойно т, няма струпване на съгласни – ладно, ресторан. Навсякъде в заведенията предлагат “обична вода”. Чудехме се – какво точно е това? Обичана вода! Оказа се, че така се нарича обикновената вода. Има ли наистина нещо по-обичано от водата? Много други красиви думи са запазени тук. Нищо, че звучат като “драсни, пални клечица”. Почти всичко се разбира.
Ако ме запитат – какви са македонците, ще отговорая – пословично трудолюбиви. Дълго се говори за “пословичното трудолюбие на българина”. Днес, всички знаем, че така се нарича прословутия български мързел. Не можете да си представите дори колко са трудолюбиви хората в Македония! Чистота, ред и законност царят навсякъде. В ранни зори всичко, що е зелено, започва да се полива. Няма нито едно изсъхнало клонче или листенце. Храстите, дърветата, цветята се подрязват, окопават, подреждат … с много любов. Всяко стръкче тук се отглежда със специално внимание.
Никой не къса дори тревичка, никой не чупи, никой не хвърля отпадъци, където не трябва. Тук не се краде, не се лъже, рестото се връща до стотинка. Вратите не се заключват, просто няма защо. Всеки дом е отворен, навсякъде те канят на гости. Никой от никого не се страхува. Оградите – където ги има, са само за украса. Никъде няма решетки. Странно – хем няма решетки, хем се чувстваш сигурен и защитен. Всички хора са спокойни, а усмивките не слизат от лицата им. Толкова спокойно тече живота, толкова е хубаво и необичайно всичко, че съзнанието ти започва да се променя. Представите ти за “нещата от света” стават други.
Красотата наоколо и любезността на македонците отпуска душите ни. Сръбски македонци, български македонци, албанци, българи – никой не прави разлика – всички са просто хора. Започваме да се чувстваме граждани на света. За политика – никой не говори, никой не спори с нас за нищо. Най-нормалното нещо е по македонската телевизия да гледаме български фолклорни състави, а по националното радио – да слушаме песните на Панайот Панайотов.
А нашите ученици? Охрид ги прие като свои. Децата заляха стария град, насядаха навсякъде, разтвориха папките, започнаха да рисуват красотата, която ги беше направила част от един нов за тях свят. Тихи, умни, красиви – най-възпитаните, най-кротките ученици! За 10 дена ние, учителите, не направихме нито една забележка, не възникна нито един проблем. Мариела и Николай бяха шокирани – “Толкова групи ученици сме водили тук – такова чудо не сме виждали!”
Оживи се старият Охрид. Около рисуващите българчета се струпват хора и развълнувано разказват и питат за България. Говорят за свои роднини, за местата, които са посетили, канят децата пак да дойдат в Охрид, пожелават им здраве и “добро”. Учениците се вълнуват – “- Представяте ли си, госпожо, поднасят ни кафе на улицата в най-хубавите си сервизи, носят ни “обична вода”, канят ни на обяд. Непрекъснато питат – имаме ли нужда от нещо?!”
Хората в Охрид сякаш се радваха, че такива млади, талантливи художници рисуват техния град и с вълнение гледат рисунките, с гордост разпознават къщите си.
А рисуването вървеше трудно. Учениците работеха по цял ден под слънчевите лъчи, а в хотела – след вечеря започваха конферансите. Домакините любезно ни бяха предоставили една зала, в която рисунките се подреждаха, а Звезда и Антон с часове обясняваха, корегираха, пишеха оценки. Не бяха доволни от резултатите, започнаха да се притесняват. Чакаше ни изложба в Пловдив – в най-престижната галерия в страната. Ще се справят ли?
Забелязяла упрека в очите ни, Деси от 9в клас виновно възкликна: “- Не ни се сърдете, толкова е красиво, че просто не можем да рисуваме!” Как да им се сърдим, трябваше време, за да приемат, че това е нормалния начин на живот.Трябваше да свикнат с уважението към тях, с “дребните” неща – че всяка сутрин леглата им са оправени, хавлиите сменени, че басейнът е техен, че храната е толкова вкусна и изобилна… Случаен ли е факта, че ученици, които не бях виждала да се смеят, тук станаха други – усмихнати, ведри, сърдечни. А да ви се е случвало да се смеете дори под водата?
Конферансите продължаваха до полунощ, а след това всички с удоволствие се къпеха в басейна.
Една вечер ни заведоха на дискотека – най-хубавата в града. Само че представите ни за хубава дискотека са много различни. В това отношение македонците са много изостанали. Така е и с телевизията им, с радиото, вестниците, изкуството… Ние, българите, наистина сме много талантливи и интелигентни. Но какно от това?!
Не че учениците не се забавляваха в дискотеката, напротив – персоналът на заведението се беше струпал да гледа как танцуват нашите момчета и момичета. Доволни и щастливи, в 2.30 ч. през нощта се качихме в автобуса, за да се приберем в хотела. И в този момент се случи нещо, което ни потресе. Представете си – 45 ученика, след няколко часа прекарани в дискотека. Автобусът тръгна и изведнъж всички запяха – “Мила Родино, ти си земен рай…” и всички станаха на крака. Следващата песен – “Хубава си, моя горо”… Никой не отиде да си легне. До сутринта, насядали в залата за конферанси, децата пееха – тракийски, родопски, македонски народни песни. Пееха с цялата си душа, така, както никога до сега. Песните на талантливата Ваня Ганева, любимите родопски песни на Антон, “Македонско девойче”, “Море сокол пие…” заливаха тишината, за да докажат на света, че наистина сме “един народ в две дръжави”. Това ни казваха няколко пъти младите хора в Македония.
Едно тихо и скромно момиче – Даниела Димитрова от 11 клас изведнъж запя “Назад, назад, моме Калино”. Никога не съм слушала по-хубаво изпълнение на тази песен. Ето, че заедно с Ваня Ганева и Стефка Мицова имаме още една певица. Гласът й се лееше нежно и прочувствено, караше ни да усетим песента по нов начин, да разгадаем закодираното в нея послание. Животът е толкова кратък, трябва да го изживеем красиво. А песента, музиката, изобразителното изкуство и любовта – голямата, истинската човешка любов, са част от красотата на света. Но на света без граници.
Никога не съм се чувствала толкова горда, че съм българка. По-точно казано – за първи път се усещах българка, тук, извън границите на България. Парадоксално? Не! Така се чувстваха и децата. Сякаш бяхме разтворени в този свят на красота и обич, бяхме част от вселената. Разбирането ни за ценността на живота стана различно. Значи може да се живее и без омраза, злоба, завист, подлост, предателство… Как са го постигнали македонците?!
Песента “Назад, на, моме Калино” стана любима песен на цялата група. До края на престоя ни в Македония тя се запяваше спонтанно от всички.
Много са забележителностите на Охрид, трудно могат да се изброят. Най-старата църква – “Св. Панталеймон” е построена от Св. Климент. Именно тук той обучава 3 500 ученика на славянско четмо и писмо. Това е и първият университет в Европа / Нарича се Климентовият университет./. В непосредствена близост до тази църква е Базиликата – вероятно от 3 век. Мозайките на пода са изключително добре запазени. Над римската базилика се намира Самуиловата крепост – една от най-добре укрепените крепости на своето време. Състои се от три концентрични обръча от крепостни стени и 18 отбранителни кули. Най-добре запазен е вътрешния кръг, където са били царския дворец и патриаршията. Главната порта на този кръг е почти изцяло съхранена и до днес. Запазен е и амфитеатър, строен още от гърците. Много красива е катедралната църква “Св. Климент” – тук се пазят костите на светеца, а фреските по стените са уникални. Тук канонът не е спазен.
В центъра на града се намира църквата “Св. София” – опушена, иконите – с избодени очи , целите насечени от турските ятагани. В тази църква се провежда фестивала “Охридско лято”.
Най-голямата забележителност край Охридското езеро е манастира “Св. Наум”. Намира се на 30 км. на юг от Охрид – на края на езерото. Свети Наум идва по тези места през 893 г. като славянски учител. В същата година Свети Климент става епископ, а Наум продължава неговото просветителско дело в Охридския край. Манастирът е издигнат от него, в близост до изворите на река Църни дрим. През 910 г. Наум умира и е погребан в двора на манастира в гроб, който сам той си е направил преживе. Разрушен от турците, по-късно манастирът отново е построен. Църквата е изградена под формата на вписан кръст в четири правоъгълни пространства. В едното от тези крила се намира гроба на Свети Наум. Според легендата, сърцето на Наум продължава да бие. Всички посетители слагат ухо над саркофага. Сърцето се чува само от праведните. Преди да се влезе в залата със саркофага, се минава покрай колона, на която има надписи на глаголица.
На покрива на църквата живеят най-красивите птици – пауните. Те спокойно се разхождат в двора. Цялата местност тук е толкова красива, че имаш чувство, че си в рая. Не случайно са тук райските птици. Спокойно се разхожда и майка с малки паунчета. Съзерцаваме ги с часове. Успяваме да ги заснемем разперени – те стоят пред фотоапаратите като манекени. Не се страхуват от хората. Можеш да ги докоснеш, да ги нахраниш – кълват от ръцете ти.
Градината на манастира е по райски красива – по високите смърчове са накацали пауни, фазани, в реката плуват бели лебеди, дърветата са сякаш по-зелени, клоните им – надвесени над водата. Реката е прозрачна – само тук, на дъното растат най-красивите водорасли, които някога сте виждали – цветовете са ярко лилави, сини, необичайни.
И в тази феерия от цветове блестят монети, хвърлени за здраве и късмет. Толкова много монети на едно място – трудно може да се види това на друго място. На брега на реката, която след няколко плавни завоя се влива в езерото, е построен малък параклис “Св. Петка”. Тук тече светена вода, а в параклиса има чудно езерце – който успее да хвърли монета във водата с гръб към него, ще дочака чудото, ще се сбъдне желанието, което е изрекъл в мислите си. Когато отивахме към параклиса, екскурзоводката ни убеждаваше, че желанията се сбъдват. Тогава не й повярвахме много, но сега сме убедени в това. Толкова хубави неща се случиха оттогава , сбъднаха се красиви мечти. Дано всеки от нас дочака чудото. А може би то се случва, защото вярата ни е по-силна от преди. Вярата във всичко добро и красиво.
Има легенда, че който си вземе камъче от Охридското езеро за спомен, непременно ще се върне тук. Разбира се, че ще се върнем! На никой не му се тръгва от това райско кътче.
Отново сме на път. Пътуването е сравнително по-спокойно. Надвечер наближаваме границата. Навсякъде ни махат за поздрав – щом видят, че автобуса е български, деца, младежи и възрастни хора – вдигат ръцете си. “- Мамо, защо толкова ни се радват тези хора?” – пита малката Ани. Не мога да й отговоря и бързам да скрия сълзите си.
Вече сме в България! Десетте незабравими дни, прекарани в Македония изпълниха очите и сърцата ни с толкова много красота, че когато си дойдохме, дълго време нищо от света край нас не достигаше до съзнанието ни. Но постепенно свикнахме с мисълта, че сме в България и е нещо нормално да имаме толкова много проблеми.
След откриването на изложбата ни в галерия “Ронфея” в Пловдив, един от ръководителите на ВМРО-Пловдив уверяваше учениците, че скоро границата с Македония ще бъде премахната. Попитаха го кога ще стане това, а категоричният отговор беше “- Когато ВМРО вземе властта!” Бях изумена, а учениците възпитано сподавиха смеха си. Очите им говореха “- Спокойно, госпожо, за нас тази граница не съществува!”
РАДИАНА ЛЮБЕНОВА
Подобни публикации
