Награда от литературен конкурс
В стихотворението си “Философия на любовта” Шели възпява една от най-могъщите сили, които движат света – любовта.Той я рисува всеобхватна и всепоглъщаша, като я изразява чрез сравнения, достъпни за нас – реките, вятърът, цветята – едновременни близки и възвишени.
“Потоците се вливат във реката,
реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
във сладостно вълнение се сбират”
Първото сравнение е особено въздействащо. Природен закон, вечен закон – откакто свят светува, реката винаги намира своя път към морето така.Както две влюбени души неменуемо се сливат,преодолявайки препятствията по пътя си – рушат скали, намират пролука и в най-здравите прегради; спускат се с грохот в дълбините на своята всеотдайност. Но най-накрая винаги се събират, за да разлеят душите си в едно необятно море от чувства – бурно, лазурно спокойно, неконтролируемо и раждащо живот.
Ветровете в небето се прегръщат в общ полет от вдъхновение, издигащо ги над нещата. Те са високо – там, където никой не може да ги достигне. Те летят…
“ И всички те се търсят и обичат
от обич няма кой да ги лиши…”
И нито инстинктът, водещ реката към морето, нито устремът на вятъра са нещо, което злобата, недоброжеланието и глупостта може да нарани. Те са могъщи сили, които човешка ръка не може да възпре.Могъщи и недостижими като любовта.
“ Виж как върхът целува синевата”
Върхът – планината – земята. Синевата – небето. Земята целува небето. Макар и противоположни, тези две основи на света, така далечни една от друга, се достигат и докосват, водени от любовта.
“Вълна вълната гони и прегръща”
Всеки, който е седял замислен на морския бряг, се е унасял в ритъма на вълните. Ясни и периодични – една се плисва, връща се назад, друга се надига и пада след нея – никога не се засичат. Но пак водени от любовта се настигат и прегръщат. Невъзможно. Невъзможно? В любовта всичко е възможно.
“Прокълнато е цветето, когато
на любовта на брат си не отвръща.”
Проклятие – да. Проклятие е да не можеш да обичаш. Най-страшното проклятие. Не да обичаш, без да ти отвръщат – само по себе си е прекрасно да даряваш любов – няма значение дали ще ти я върнат.Проклятие е, когато не можеш да даваш – тогава цветето расте, едрее, но умире без да е разцъфнало. Без сладкият му аромат да е трептял из пролетния въздух, без да е отправяло очакващ взор в забързаните пчели. Прокоба…
“Но всички тия ласки за какво са,
ако не ме целуваш ти?”
Макар и в края, това е кулминацията на стихотворението.Цялата пъстра картина е разстелена пред човека – природата и сътворението се прегръщат пред него в един танц от любов и целувки, но той остава чужд за него. Безсмислен. Далечен.
Когато човек няма любов, когато не държи в прегръдките си другата половина от душата си, той е самотен, студен и сляп за всички прелести на живота.
Това, според мен, е философията – любовта е онова, което дава цвят, което събира и разделя вечности. Любовта е навсякъде около нас и за да я видим, ние просто трябвя да я потърсим в себе си.
АНТОНИЯ РУМЕНОВА ДОНЧЕВА 10б клас
2004 г. / Ст. Загора /
Подобни публикации
